„Един робува на похотта си, друг на алчността си, трети на честолюбието, а всички на страха.“
Днес хулим един, демонстираме принадлежност към друг, възмущаваме се от довчерашни съмишленици и приятели, от ценности, в които сме се кълняли, отричаме се от всичко, което сме мислили и вършили, а всъщност това, което правим е да бягаме от себе си. Предаваме миналото си, отричаме се от настоящето и мислим, че градим бъдещето си. Дали?
Страхуваме се от паметта на времето, но предаваме лесно и с наивност, това в което довчера сме вярвали.
Тресем се от страх и демонстрираме лоялност към човека, който ни обещава светло бъдеще, работни места, кариера, градове и села, блестящи от светлина, асфалтирани улици, пътища и магистрали... с пари от нашия труд, от труда на родителите ни, от нечестни сделки. Защо сега? На кого обещава? Не е ли негово задължение, да гради бъдещето на страната си, на избирателя, без значение от партийна, етничиска и религиозна принадлежност?
В една нормална държава тези неща се постигат по нормален начин. Хората работят за държавата, а държавата и институциите за тях. Държавата създава закони, пред които всички са равни, а обществото изисква от нея да гарантира правата му.
Страхът е завладял и умовете и сърцата ни. С отворени обятия приемаме и вярваме в това, което ни обещава човекът, притежаващ държавата. Искаме ли да ни притежава и нас? Нуждаем ли се от господар? Това ли избираме? Свободата не ли свещено право на всеки?
Нека господарят не забравя - „Колкото роби, толкова врагове”, не го казвам аз, римска поговорка е.
Вас страх ли ви е?
Автор: Моника Иванова
0 Коментари